Вярата не може да бъде имплантирана като чип или компютърна програма, това е личната голгота на всеки човек
Религиозният битовизъм е част от нашата народопсихология за оцеляване
Хората на вярата не трябва да вземаме страна във войните, а да се молим за мир
–––
– Отче, Велика сряда е ден, свързан с Тайната вечеря и предателството на Юда. Какъв е урокът от тези знакови събития за днешния човек?
– Интересно е дали въобще днешният човек е склонен да възприема уроците на Евангелието. Ако обаче приемем нещата в по-широк план – че тук става въпрос за истината, за съвършеното добро, за честността и всички тези достойнства, които правят човека стойностен. И можем да кажем, че предателството в днешното бурно войнолюбиво ежедневие е срещу цялото човечество, срещу доброто. Исус Христос е символ на съвършеното добро, на съвършената любов. И когато с действията си спрямо отделния човек или обществото се отклоняваме от този пример на съвършената Христова любов, която бе предадена толкова евтино – срещу 30 сребърника, това означава, че не сме си взели никакъв урок
Преподобни Юстин Попович нарича Балканския полуостров „благословен от Бога“. Прав е този „ярък молитвеник“ на нашето време, сам станал част от благословението, за което говори. Защото са неизброими чудотворните икони и свети мощи, съхранявани както във величествените катедрали на големите градове, така и в малките селски храмове, та дори и в параклиси, скрити високо в планината. Но независимо къде се намират те, поклонникът тръгва към тях със съзнанието, че „поклонническото пътуване не е екскурзия или пикник на чист въздух сред природата… Поклонническото пътуване се предприема не за обогатяване на нашите познания в областта на историята или археологията, а за придобиване на Божия мир, който надвишава всеки ум (Фил. 4:7). Така извършено, едно поклонение в Христовото име се превръща в подвиг…“ (Иван Николов).
Настъпва времето на Великия пост, когато трябва да очистим, да обновим и нашите души, и нашите тела за достойно посрещане на великия празник Възкресение Христово.
А какъв трябва да бъде тоя пост, в какво трябва да се заклю чава, с какви упражнения той трябва да се съпровожда?
Кратък, но ясен отговор на тия въпроси дава църковната великопостна песен: „Постящеся телeсне, постимся и духoвне“. Според тая песен, която вярно отразява духа и смисъла на Христовото учение, постът трябва да бъде въздържание не само от страна на тялото, но и от страна на духа, ограничаване на потребностите, влеченията и страстните желания както на едното, така и на другото; постът трябва да бъде училище на умереност, на въздържание, на тренировка за цялото човешко същество. Погледнете само от тая страна на поста, представете си при това всичкото онова зло в нашия живот, което се предизвиква от нашата невъздържаност, разпуснатост, от нежела нието да следим себе си, да се въздържаме, да си отказваме някои неща, да се ограничаваме от други, да принуждаваме себе си към трети, и вие ще разберете, че това велико установление, водещо своето начало от незапомнени времена и досега поддържано от Църквата, е необходимо за човека, е благодетелно, целебно, спасително за него.
На Бога не се задават въпроси
По повод кончината на Негово Високопреосвещенство Сливенски митрополит Йоаникий публикуваме последното интервю на Александра Карамихалева с него, във връзка с 80-годишнината от рождението му. То е своеобразна равносметка за неговия духовен път и живот, посветен на Бога и Църквата Христова, за важността на следите, които оставяме с живота си и тези, които животът оставя върху нашите души, за ръководните принципи и образците за подражание, които е следвал в своя живот, за предизвикателствата на нашето време и какви Божии угодници ражда то.
– Ваше Високопреосвещенство, какво е определението Ви за „пълноценен живот” и пълноценно ли изживяхте своите години?
– На земята има земни измерения, а небето – други измерения. Пълноценен истински живот е духовният живот, изпълнението на Божиите заповеди. Това дава пълноценността на живота, изпълва го, извисява го. Днес за мнозина духовността не е от голямо значение, но за мен е от първостепенно. Духът, Божият Дух е Който животвори. Той е Който извисява и Който възнаграждава. За това, дали пълноценно сме изживели живота си, само Господ може да каже. Той е единствено вярното измерение. Ние нито имаме това право да даваме оценка, нито това задължение. Всеки ден чета житията на светиите и виждам, че те, праведниците, угодили на Бога, усетили благодатта, считат себе си за грешници, които нищо добро не са сторили. Да вземем канона на св. Андрей Критски, този велик светец! Като го четеш, ще си кажеш, че св. Андрей е най-големият грешник живял на земята. Праведникът се счита за грешник, а грешникът – за праведен, защото праведникът вижда своите недостатъци, а грешникът – не. Праведникът и най-малкото в себе си забелязва и затова като митаря си тръгва оправдан. Боже, бъди милостив към мене, грешния!
Мъжкото хоро в Калофер надскочи пределите на балканския град и се разпространява като лавина в цялата страна, показа проверка на „Марица“
Цопането в ледените води с песни и танци е напът да засенчи дори ритуала с ваденето на Богоявленския кръст.
Подобни атракции тази събота ще има в градове като Пазарджик, Смолян, Панагюрище, Казанлък, Кърджали, Троян и дори в Монтана. Църквата обаче не гледа с добро око на новата мода.
„Няма нищо канонично в т.нар. мъжки или ледени хора“, категоричен е отец Емил Паралингов от пловдивския храм „Света Параскева“. „В Калофер влизането в Тунджа на Богоявление е някаква местна традиция, смес на християнство и езичество. Вероятно е битувала отпреди години и нека да си остане там“, добавя свещеникът.
По думите му, Богоявление няма нищо общо с традицията за танцуване в реката. Да не говорим, че задължителна част от подготовката за влизане във водата е пиенето на алкохол – за „загряване“. А това няма нищо общо с хващането на кръста – според призива на Църквата хората, които се подготвят да хванат кръста на Богоявление, трябва да се готвят в деня преди това с молитва и строг пост.
„А що се отнася до репликите на хорото и по други места, това ми напомня случая с известния Джулай Морнинг, който на 1 юли се отбелязва едва ли не във всяко селище от морето до Гоце Делчев и Видин“, казва пловдивският свещеник.
Отец Емил Паралингов, свещеник в храм „Света Параскева:
Страстите, видове страсти и тяхното развитие според св. отци. Предусловия
Човек се ражда и от най-ранна детска възраст развива съзнание за своите действия и решения, като с годините започва да разсъждава и да осъзнава себе си като самоценна и самостоятелна личност. Възрастта на пълнолетието е възраст, в която човек вече напълно отговаря за живота и постъпките си пред закона и обществото. Живеейки свободно и самовластно, в мига на неговата кончина или в деня на Страшния съд, всеки човек ще даде отговор за целия си живот и пред Господа Иисуса Христа.
От Свещеното Писание и преданието на Църквата знаем, че след като Бог сътворява човека и го въдворява в Рая, човекът съгрешава срещу Бога, като се отделя от Него. Последствието е, че той бива изложен на тление и изкушение в продължение на земния си път. Идвайки на земята в плът, Господ Иисус Христос не само взима върху си „грехa на света“ (Йоан 1:29) и на всеки изповядал се човек, но и носи нова благодат и промяна. Лукавият вече няма власт над човека, освен ако последният не му я даде.
Настоящата статия взима за свой предмет развитието на страстите в човека и особено първите етапи на развитието им. Както първите години в живота на човека определят по-нататъшния му път, по подобен начин и неговото духовно устройство и съзнание (като ревност, събраност на ума, любов към Бога и ближния и изповядване на вярата) определят успеха на подвига му. Без това съзнание духовният ни път е компрометиран, несигурен и опасен. На следващите страници разглеждаме накратко видовете страсти и тяхното развитие според разбирането на църквата, а след това и всеки от посочените по-горе елементи на християнско съзнание на православния християнин. Отсъствието им или нестабилността им представляват предусловия за развитието на страстите и съответно краха на човека.
Обгрижването на най-изоставените от институциите в противоречие с традицията като основен обществен проблем (изследване на случай)
Йоан Василев
След 45 години комунизъм и повече от тридесет години след края му, обществените и социалните институции в България не полагат ефикасни грижи за най-нуждаещите се. Тази статия стъпва върху изследване на случая на 68-годишен клиничен пациент с когнитивен дефицит, който не успява да получи необходимата му помощ, за да се излекува. Стъпвайки върху литературата от направлението социални дейности, православната антропология и християнската традиция, статията показва несъстоятелността на настоящите начини на общуване с и оказване на помощ от страна на институциите към най-нисшите. Прекомерното фокусиране върху непосредствения (личен) интерес от страна на оказващите помощта води до неадекватни грижи и смърт. Заключението е, че единственият начин да се справим с неразрешимите проблеми, които разтърсват обществото ни, а в тази частност игнорираната смърт и страдание, е да излезем от обувките си и границите си, като извървим две мили, когато ни накарат да вървим една (Мат. 5:41). Това е и традицията на обществото ни, която в последния век или повече е изоставена, но единственото решение остава връщането към корените и прекъсване на порочния кръг на спазване единствено на минималните изисквания в работата ни, когато се грижим за болни и нуждаещи се.
Организацията на монашеството в писменото наследство на архим. Емилиан Симонопетрит
Известна е българската пословица: „или се млад жени, или млад калугери“, която недвусмислено показва, че има два пътя, по които човек може да поведе живота си – пътя на брака, и пътя на монашеството. Народната мъдрост с простота казва, че това е най-добре още рано в живота си човек да извърши: да се посвети на един от двата пътя. Сам Господ Иисус Христос препоръчва монашеството, без да го налага, когато изрича думите, „който може възприе, нека възприеме“ (Мат. 19:12), а св. ап. Павел учи същото, като утвърждава, че това са двата благословени пътя (1 Кор. 7:25-40). „Никому не се позволява да избяга от връзките на брака. Или трябва да извърши един духовен брак, посвещавайки себе си на Бога, или да се съчетае със съпруг в брачното тайнство… Нежененият човек просто преминава през живота си и си отива, докато жененият живее своя живот“, пише светогорският старец, от чието учение ще се ползваме в следващите страници.1
Служението на свещеника ефимерий в учебни заведения
Резюме: Духовното служение на ефимерия при храм-параклисите в учебните заведения е благодатна тема за изследване. Какво ще стане от бъдещите поколения зависи от духовното ръководство на техния наставник и изповедник, затова и е нужно да си зададем въпросите за основанието и особеностите на свещеническото служение на ефимерия и неговите дейности, за личността на пастира в учебна среда, неговата светотайнствена настройка и характерните черти на младите хора-пасоми, за ролята на архиерейската власт. Този доклад прави кратък преглед на посочените теми, насочвайки разбирането на духовно правилния им отговор в православната традиция.
Въведение и основни положения
Неуморната вълна на светското ежедневие, което днес е забързано до степен омаловажаване и забравяне на духовните усилия за спасение на душата на човека, води до подценяване ролята на православния свещеник в живота на християнина. Същевременно от зората на човечеството, човек не се спасява сам, а в сътрудничество с Божията благодат, която се преподава именно от духовника. В нашето общество и в неговите образователните институции (духовни – на БПЦ и други), по стечение на обективните дадености съществува т.н. ефимерийно служение или служение на свещеника, който наричаме ефимерий, в учебна среда. Какво е това служение и какви са особеностите му? Тези въпроси, свързани с духовния живот на учащите се и работещите в тези учебни заведения, търсят отговор и обсъждане. В този доклад разглеждаме въпросите за личността на свещеника-ефимерий спрямо основанията и целите на свещеническото му служение и неговите дейности – богослужебна, учителна и пастирска, извършвани в характерните условия на учебната среда, в която той служи.
Нашата партия
02.11.2023
Протопрезвитер Георги Шавелски
Ние, пастирите, свещенослужителите, трябва да считаме себе си за щастливи, че принадлежим към най-древната от съществуващите, винаги вярна на себе си и – въпреки мнението на мнозина непотрудили се сериозно и непредубедено да я изучат и разберат – най-прогресивната и плодотворна партия Христова.
Основана от Христа Спасителя почти преди две хиляди години, тя успяла да се разпространи по целия свет и да пусне дълбоки корени в живота на всички народи. През това време лицето на земята се е изменяло много пъти. От историческата сцена слизали едни народи, като техните места заемали други. Появявали се и изчезвали многочислени и най-различни партии, които променяли своите идеологии, своите програми; вместо предишните поставяли нови цели. А Христовата партия остава непоклатима като скала. Нито времето е могло да я състари, нито враждебните сили са могли да ѝ надделеят (Мат. 16:18). И както нейният Основател – Христос, е същият вчера и днес, и во веки (Евр. 13:8), тъй също и тя винаги – при всички обстоятелства, народни сътресения и световни катастрофи – си остава същата: с една и съща вечно жива и действена идеология, с едни и същи способи на действие, с една и съща ясна и неизменна цел. Нейната идеология е във възвишеното, от никого и от нищо ненадминато Христово учение; нейното средство за действие не е мечът, а Словото Божие, не е принуждението с насилие, а любовта с благодатта; нейната цел е поправянето и поучаването на людете в праведност, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“, както учи апостолът (2 Тим. 3:17), или „спасението и преуспяването на народа в по-добро“, както определили отците от Шестия вселенски събор (Трул., 12-то прав.); нейният девиз е да се мисли само за това, „що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е само добродетел и похвала“ (Филип. 4:8).
„Всичко е готово; дойдете на сватбата…“ (Мат. 22:4)
Има две Христови притчи, сходни по съдържание и смисъл. Това са притчите за поканените на сватба (Мат. 22:2-14) и на празнична вечеря (Лука 14:16-24). В първата от тях един цар вдигнал сватба на сина си и разпратил няколко пъти слуги да повикат поканените на сватбата. Последните пренебрегнали поканата и отишли, „кой на нива, кой по търговия; други пък хванаха слугите…поругаха ги и убиха…” (Мат. 22:2-6). Във втората притча един човек приготвил голяма празнична вечеря и изпратил слугата си „да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е готово…” (Лука 14:16-17). И отново поканените започнали да се оправдават като сговорени помежду си: един си купил нива и трябвало да отиде да я види, друг – пет рала волове и трябвало да отиде да ги опита; трети се оженил и затова не можел да дойде на вечерята (Лука 14:18-20).
Отправилите поканата се наскърбили, като първият дори наказал онези недостойни свои приятели, поругали и убили слугите му (Мат. 22:7). После изпратили други слуги по кръстопътищата, по стъгдите и улиците, по друмищата и плетищата, като им заповядали, когото намерят там, да го доведат, за да се напълни сватбеният дом с много сътрапезници (Мат. 22:10), да се напълни къщата, където била приготвена празничната вечеря (Лука 14:21-23).
И в двете притчи този, който кани, е Сам Бог. Обединяващ образ на изпратените слуги е Синът Божий Господ Иисус Христос, Божественият слуга, приел образа на раб и станал човек (Филип. 2:7), изпратен, най-напред при „овците от дома Израилев” (Мат. 15:24) – евреите. А когато те, поканените на сватбата и вечерята, се отказали да отидат, Слугата Христос потърсил „онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено” (1 Кор. 1:27, 28), но гладува и жадува за Божията правда (Мат. 5:6)… Но Христос е и Младоженецът, венчан за Своята Невеста – Църквата, на чиято сватба е поканена прилепената към нея чиста християнска душа (по Блажени Теофилакт Охридски). По думите на на св. Йоан Златоуст, Христос също така е и „угоеният Телец” (Пасхално слово), принесен на празничната сватбена трапеза, призоваващ: „Вземете, яжте: това е Моето тяло…това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 25:26, 28; 25:31).
